Интервю, дадено на Румяна Тасева за сайта puls.bg по повод началото на рубриката ми в сайта „Модерната психология с Анна Тодорова„
С Анна Тодорова се запознаваме неочаквано. Може би съдбата се погрижи с нова провокация и проверка на стари, но отхвърлени желания. Вероятно ни събра моята неосъществена цел да уча психология и нейното отдаване на тази наука на практика.
Наблюдавам Анна, когато говори за начините психотерапевтите да помагат на хората да овладяват неконролируемите си състояния… Тя говори със страст, разбиране и опита да се справя със ситуации, което провокира у мен интереса сам да се изследваш, за да превъзмогнеш потиснати болки, да се освободиш и продължиш напред…
Анна Тодорова е магистър по клинична психотерапия. Завършила е University of Phoenix, Финикс, Аризона, САЩ. Стажа си по клинична психотерапия изкарва в Southwest Center for HIV/AIDS, Финикс, Аризона.
Особеното в Щатите е, че психотерапията е част от здравната система там, което налага много високи изисквания за получаване на диплом и лиценз за практикуване на професията. Около 50% от студентите не стигат до стаж заради високите стандарти. По-нататък става още по-сложно, защото се работи с държавни агенции и застрахователи.
Тя самата придобива магистърска степен по психотерапия след като защитава стандартите на CACREP – златния стандарт за психотерапевтично обучение в САЩ, което ѝ дава значителна преднина.
Била е психотерапевт в Lifewell Behavioral Wellness, Финикс, Аризона, в продължение на година, като разрешава различни проблеми по време на групова и индивидуална психотерапия. Води и лична практика от октомври 2014 г.
Питам я какво я връща днес обратно в България. Разбира се, това са близките и приятелите. Но и усещането, че тук може да си не по-малко полезен с уменията, които си придобил зад Океана. Вече е започнала своята практика на психотерапевт в София.
Представям Ви част от разговора ни с нея:
– Съвременният човек е склонен на депресии. Защо? Животът ни изглежда по-лесен, отколкото преди поколения…
Причините са няколко. В миналото човекът е бил зает предимно с оцеляването си. От събуждането си той е трябвало да мисли единствено как да се бори за препитанието си. Не е имал избор. Не са съществували други опции. Не е имал нито възможност, нито време за размисъл.
Дали животът на дедите ни е бил по-труден? За мен това по-скоро е илюзия. Животът преди е бил по-скоро ограничен от гледна точка на избор и алтернативи – как да изкарваш прехраната си, с какво да се занимаваш… Но хората преди са разполагали с едно преимущество, което липсва в ежедневието на съвременния човек. Преди е съществувала традицията вечер цялото семейство, домакинство, да се събере на трапезата и всички да споделят случилото им се през деня, да разкажат за премеждията си, да изложат притесненията си, да намерят, ако не решение заедно, то успокоение и кураж от думите на близките си. Вечерите са били онова специално време, в което хората са споделяли опит, представяли са пред другите своите изживявания, по директен начин или чрез истории.
Съвременното общество е ощетено в този аспект, контактите с близките са ограничени, липсва времето за споделяне и пълноценно общуване, дори семейните вечери са изтласкани и са провалени заради ангажиментите или съвременните технологии.
При липса на пълноценно общуване се получава натрупване на преживявания, което по-късно формира усещането за натовареност и в последствие поражда развитието на травми.
Трета причина – човекът преди е принадлежал на семейството си и когато е имал проблем, той е получавал непосредствена помощ и съдействие за разрешаването на този проблем.
Вярно е, че е имало и сериозни проблеми, които не са излизали наяве, но в немалко случаи близките са успявали да помогнат, да се застъпят, да подкрепят…
При съвременния човек комуникацията е опосредствана от технологиите, общуването е онлайн, в социалната мрежа, но то не е пълноценно, липсва споделяне в истинския смисъл на думата, общуването е фрагментарно. Въобще, възможностите за изразяване, и изява, на съвременния човек са много разграничени…
– Това означава ли, че съвременният човек е по-самотен, независимо, че разполага с повече възможности за общуваме с много и различни хора?
Според клиничните проучвания действително съвременният човек е много по-самотен от предците си. Съвременният човек може да живее в кооперация, в мегаполис, но той живее изолирано и все по-често сам. В повечето случаи от сутрин до вечер е зает със служебните си ангажименти. Повечето хора правят грешката да не приоритизират грижите за себе си.
Разпространено е следното явление – в стремежа си да завършим работните задължения на някакъв етап, оставаме още 2 часа на работното място, преглеждаме и изпращаме спешни мейли, финализираме някакъв детайл…
Удължаваме сами работното си време, смятайки, че това е по-благоприятно за нас, за семейството ни, чието финансово издържане осигуряваме, а това е напълно погрешно.
Ако човек не се грижи за себе си, не отделя достатъчно време за почивка, за общуване с близките си, за разтоварване в дългосрочен план, в крайна сметка, страдат всички, включително и работните му отношения и задължения.
– Наличен е сериозен напредък в развитието на съвременните технологии. Можем ли посредством тях да компенсираме необходимостта от общуване помежду ни?
Всяка иновация носи на обществото някаква полза, но и има своите минуси. Не смятам, че съвременните технологии могат да заменят потребността на човека да общува директно с друг. Колкото и да са напред технологиите, те едва ли ще създадат цялата палитра от усещания, които се пораждат при живия непосредствен контакт.
Съвременните начини на комуникация имат своите положителни страни несъмнено. Те дават възможност на хора, които се чувстват по-изолирани или отхвърлени от социалната си среда, чрез интернет да намерят хора с подобно мислене, да се почувстват част от група, защото чувството за принадлежност е от особена важност за самочувствието и благополучието ни.
От друга страна, съществува рискът чрез комуникирането посредством технологиите да се създаде една „интерактивна личност“, която от един момент нататък има свой собствен живот. Така нашите потребности от реално общуване остават неудовлетворени, нашата личност се губи, губи се нашата автентичност и оставаме сами… Понякога се получава така, че съвременните технологии дават своя неблагоприятен принос за задълбочаването на вече налични емоционални проблеми.
По принцип всеки човек разполага със своите начини за справяне с емоционален проблем. Тези начини могат да бъдат здравословни и нездравословни. Нездравословните включват злоупотреба с алкохол, с наркотични средства, свръхсексуалност, работохолизъм… Интернет и съвременните технологии дават възможност за трупане на още неправилни начини за „справяне с проблемите“. Такъв пример е пристрастяването към порнофилмите. Социалната мрежа би могла да се използва, за да се забрави даден проблем, но тя би могла да благоприятства неговото задълбочаване и влошаване в опитите ни да го превъзмогнем…
– Какъв е благородният начин, по който могат да се използват иновациите в комуникациите?
Съветвам да се търсят групи по интереси. В социалните мрежи има и групи за взаимопомощ по различни въпроси, където самите участници споделят информация, опит и се подкрепят взаимно.
Друга възможност са онлайн консултациите със специалисти, които могат да бъдат намерени независимо от часа в денонощието. Въпреки че това не е идеалният вариант за разрешаване на проблем, спестяват изчакването и отлагането по намирането на решение и на теория предоставят възможност за професионална помощ веднага.
Използвани по правилния начин съвременните технологии предоставят добра възможност за грижа за емоционалното здраве.
– Различава ли се депресията на американеца от тази на българина? Какви са Вашите впечатления?
Симптомите и същността на психичните разстройства не се различават. Тревожността, плачът, загубата на интерес… Изявата на симптомите при американеца и българина са препокрити. Но има разлика в начина, по който хората реагират на депресията в България и Щатите.
В САЩ от 20-30 години психотерапевтичните организации и социалните работници образоват хората да търсят професионална помощ. Липсва тази тази стигма, която съществува в България. За американеца няма нищо срамно, когато е изчерпвал своите начини за справяне с даден проблем да потърси психотерапевт така, както при проблем със зъбите записва час при дентален лекар.
Американците са научени да търсят компетентна помощ не когато проблемът се е задълбочил до степен, в която вече не са работоспособни и са изчерпали всичките си собствени ресурси да се справят, както, уви, се случва у нас. Например при тях правило е при загуба на близък да не изчакват и разчитат на това, че ще се справят сами с болката си, а да търсят специалист непосредствено, за да могат по-бързо да превъзмогнат ужаса, който изживяват.
Но в Щатите е уреден достъпът до психотерапия и той е безплатен за неплатежоспособните, психотерапевтичната помощ е част от услугите, които се поемат от здравната система там. Докато в България, заради ограничените финансови възможности на хората, е много трудно да си позволят консултации с психотерапевт.
Условията в САЩ обаче предразполагат друг риск. Там хора с депресия, неглижирали проблема си и стигнали до дъното, могат да функционират дори дълго след като са загубили работата си, тоест те могат да живеят на кредит и да минат години, докато потърсят професионална помощ.
– Съществува разминаване в представите на неспециалистите и специалистите за депресията? Нека изясним, от гледна точка на психолога, кое състояние се разглежда като депресия и кои признаци са показател за необходимост от консултация?
Действително у хората има неяснота относно състоянието депресия. Често като депресия се приема период на лошо настроение. За да се постави диагноза депресия, състоянието трябва да отговоря на утвърден ред симптоми, като специалистите различаваме лека, средна и тежка депресия.
Условие за диагноза е, когато симптомите се проявяват в продължение на повече от две седмици. Когато са налични пет от тези симптоми, например загуба на интерес към предпочитани дейности, чувство на тъга, плач, липса на мотивация, ниско самочувствие, ниска самооценка и пр., вече се говори за депресия. Признак за тежка депресия е появата на каквато и да е мисъл за прекратяване на живота, дори когато е била инцидентна.
Симптомите на депресия много често са същите, които емоционално здрави хора изпитват при травматични събития в живота, като загуба на близък, развод, загуба на работа, загуба на финансова стабилност… Тези усещания са естествена част от човешкия живот по принцип, но когато те продължават по-дълго, когато личните методи за справяне не дадат резултат, следва да се потърси професионална помощ.
– С какво всъщност помага психологът? Съществува ли вълшебното хапче, което да избави от депресията веднага или метод, който да „поправи“ счупеното в нас за броени сесии при специалиста?
Чрез консултациите психологът се стреми да помогне на човека сам да мобилизира ресурсите си и излезе от неприятното състояние, в което се намира. Той е специалист, който изисква личното емоционално здраве да се постави като водещ приоритет. Важно е още в самото начало да получи разбиране от клиента си за важността на предстоящите стъпки в терапията. Задача по време на първите консултации за психолога е да разбере състоянието на човека срещу себе си и дали той разполага със собствени методи да предотвратява и се извежда от емоционални сривове, за да се доразработят те. Той трябва да разбере дали клиентът му е склонен да използва нездравословни начини за справяне с проблемите, като злоупотреба с алкохол, дали се опира на партньора си, „за да се държи над водата“…
Възможно е да се наложи психологът да научи клиента си на здравословните начини за справяне с емоционални проблеми, на бързи начини за справяне със силния стрес, на здравословни комуникации, на здравословните граници…
Психологът е специалист, от чиито компетенции е да прецени дали състоянието на клиента му не изисква и консултация с психиатър и да препоръча при необходимост такава. В САЩ психолозите работят в тясно сътрудничество с психиатрите. По принцип стремежът там е до медикаментозно лечение да се стига, когато действително състоянието го изисква. Има такива случаи, в които се налага прием на лекарства по предписание на психиатър, за да може човекът да се стабилизира и стане възможно възприемането от негова страна на съветите на специалистите.
Психологът е един вид учител, заедно клиент и той, намират креативни начини за справяне със стреса, за справяне с чувството на вина, което е изключително срещан проблем при българите. Тук често се чуват реплики като „виновен съм за състоянието си“ или „родителите ми са виновни за положението ми.“… По време на сесията психологът помага да се замени навикът да се обвинява с конструктивен модел на мислене, който да е ползотворен за клиента му.
– Какви са предпоставките за развитието на депресията? Защо едни хора проявяват устойчивост дори при тежки удари в живота, а други се сриват от малкото?
Сложно е да се отговори на този въпрос. В повечето случаи проблемите са заложени още в детството ни, във взаимоотношенията ни с родителите и възрастните. Произлизат от непознаването на света и страха от неизвестността при детето, липсата му на опит да разбира и интерпретира събитията реално. Начинът да опознае света и се справя с предизвикателствата на деня детето получава като готов опит от родителите си чрез гласно изразени инструкции, правила. Детето е склонно да обожествява родителя си, което неминуемо създава сблъсък между представата му и реалността, дори само затова че хората, колкото и да си приличаме, имаме своите различни възприятия.
Съществуват различни нива на здравословни връзки, всеки отделен случай е много индивидуален и различен, независимо, че има и генетичен фактор при някои.
Ако детето е израснало в здравословна среда, родителите му се притежавали и са му предали здравословни навици за справяне със стреса, то като възрастен индивид вероятността да се справя по-успешно със стреса е по-голяма.
Например кое дете не приема със страх развода на родителите си? Но когато двамата родители заявят обичта си към него, когато му обяснят, че то няма вина за разпада на връзката им (често децата е самообвиняват за развода на родителите си или развиват чувство за липса на ценност и ниска самооценка вследствие на него), когато съхранят и продължат макар и поотделно да развиват отношенията си с него, му дават един добър пример за правилно справяне със стреса и изграждане на емоционална стабилност.
Сравняването на постиженията на детето с тези на връстниците му също може да бъде много травматично и да нанесе вреда за бъдещото му самочувствие. Примерите могат да бъдат достатъчно много.
Обикновено личността израства без да съзнава тази заложена у него предразположеност, но при травматично събитие – загуба на близък, на връзка, на работа, загуба на пари, на младост, на красота и т.н. – тези първични усещания „не ме обичат“, заложени от детска възраст, могат да „избият“ по страшен и неочакван начин.
Когато един човек, който е имал в детството си здрави връзки и модел за справяне със стреса, например загуби по някаква причина работата си, ще приеме това събитие като ново предизвикателство, докато при другия, който не се е чувствал сигурен, това може да отключи пагубно самочувствие.
– На няколко пъти споменахте собствени методи за справяне със стреса. Ние българите сякаш нямаме изградени традиции в предаването на умения за грижа за емоционалното здраве така, както за физическото? Кои са действително тези правилни методи, с които можем сами да си помогнем и предотвратим по-сериозна криза?
Да, действително за българина е по-характерно в трудни моменти да си каже: „Трябва да се стегна“. Грешна е нагласата, че наличието на емоционален проблем е слабост. Трябва да приемем за себе си, че нито един човек не е перфектен. Всъщност, точно обратното – една от най-смелите постъпки и признак за сила, е да признаеш, че имаш проблем и че не знаеш как да го решиш и се нуждаеш от подкрепа.
Второ, правило е, да не таиш мъка в себе си, а да споделиш проблема си, на човек от обкръжението, на който можеш да се довериш и е показал в миналото умения за справяте с подобни критични ситуации и отношение към теб. Иначе, инстинктивно при емоционален проблем се изолираме, но затварянето в себе си може само да ни върне назад.
Трето, не бива да се виниш, което често се среща при жените.
После, не бива да пренебрегваме движението. В миналото предците ни са се движили. В повечето случаи стресът при тях е бил породен от физическа опасност. Тогава хората са разрешавали проблемите си чрез действия, движение. Организмът ни е изграден да ни подкрепя при опасност по този начин – синтезира повече адреналин и кортизол, което повишава шансовете за оцеляване при едно физическо изпитание. Но сега проблемите ни са от друго естество, физическото е изместено от друго ниво, те са от типа „Не съм си платил сметките?“. И в този случай в тялото ни се отделят кортизол и адреналин, но с тази разлика, че те остават в него, защото днес няма физически път в разрешаването на проблемите ни. Ето защо една от най-добрите препоръки при стрес е: разхождай се, докато ти олекне.
Следваща препоръка – не се колебай да потърсиш професионална помощ и не чакай признаците на депресията да се задълбочат.
